Раждането на една пеперуда

   Марк Зукърбърг не ми е точно първа дружка, с която си пия следобедното кафе, нито вечерната биричка. Като научих за съществуването на Фейсбук, беше станало 2009г. Към социалната мрежа ме привлякоха Лора Крумова и Милен Цветков. По това време те бяха водещи на сутрешния блок на Нова ТВ и чрез някаква "стена" си общуваха със зрителите на "Здравей, България". Обичах да започвам деня си с тях. Бяха различни, интересни, с прекрасно чувство за хумор, което не се страхуваха да покажат в ефир и което ме заразяваше с приятна интелигентност. Харесвам Милен Цветков. Знам, че мнозина откровено го плюят, но съм виждала как после откровено му подражават. Допада ми провокативния му стил на общуване с аудиторията. Той не се крие зад медията и нейната официална политика, а има дързостта да каже: "АЗ мисля така. А сега, кажи ми, зрителю, ТИ как мислиш?" Не е лесна работа да накараш българина да мисли. Още се учим на това упражнение, както също и на пряко включване в ефир. От тогава у дома се използва изразът: "Ще ти натисна мутето" (т.е. бутона mute на дистанционното).

   Но да се върнем към Фейсбук и пеперудата, която е все още личинка-недоносче. В началото го използвах само да си чета хороскопа, да си гледам на кафе, теглех забавни късметчета и решавах тонове високонаучни тестове. С тях анализирах личността си на база любимия ми цвят, храна, музика; открих идеалният град, в който трябва! да живея (след като на няколко пъти променях отговорите си до получаване на търсения резултат); също разбрах, че за възрастта си знам твърде много за Хари Потър и че героят от "Двама мъже и половина", на който най-много приличам е Бърта.

   Приятели? Роднините броят ли се? Умишлено не добавях други хора. И как бих могла?! Та всички в мрежата са непознати! Изключително се изумявах на способността да стоиш с часове в Скайп и да да "чатиш". Какво толкова имаш да си казваш с непознати? Човекът отсреща може да е съвсем различен от това, за което се представя. А още по-странно ми беше чатенето с лични приятели. Нали до преди малко бяхме на салатки с ракийки, какво още има за казване?

   Един свят, който виждах, че съществува, но не го разбирах. Не говорех езика му, макар да имах "паспорт" и вход за достъп. О, аз имам профил в Скайп и ICQ. Не исках да бъда задръстенячката, която не разбира от нови технологии. Де що излизаха "модерни средства за общуване", се регистрирвах моментално, да не би евентуално да остана назад... След 10мин. изчезвах яко дим. (Боже, де да правех същото сега и с Фейса ...)

   Колегите, с които работех, чули-недочули за ФБ, се втурнаха да си правят профили, така че бройката на приятелите ми започна да се увеличава. Също и активността ми в мрежата. Особено интензивно беше общуването ми с едно момиче, с което много добре си играехме на аквариумче. Тя много се забавляваше с това, какви и колко рибки сме си били разменили предната вечер. Един ден не издържах и й признах, че всъщност си играе с моето дете. То беше твърде малко, за да има собствено интернет пространство и аз й позволявах да влиза през моя акаунт и да играе на някои игрички. Нямаше проблем да знае паролата ми, да чете стената ми. Нямаше да намери кой знае какво на нея. Дори чуждо лошо влияние нямаше откъде за прихване, защото не желаех да добавям даже хората, чиито физиономии разпознавах от реалния живот. 

   Не е тяхна работа да знаят от какво се интересувам. Не желаех да виждат каква музика харесвам, кои филми или личности съм лайкнала. Още по-малко ги засягат спортните ми страсти. Спортът винаги е бил моят скришен свят, който избягвах да натрапвам на близките си ... откакто имаме повече от един телевизор... Гледах си специализираните канали и дори не ангажирах вниманието на съпруга ми (рядко срещан екземпляр от мъжки пол, който не гледа футбол) да му обяснявам какви образи случайно се мяркат пред погледа му, докато пресича гледката ми. И без това, всичко, което щях кажа, щеше да е само ненужен шум, който го разсейва в рекламната пауза на поредния филм с кървища-червища. Не бях изненадана, че в нета намерих много хора, които гледат спорт. Позволявах си да разменя някоя дума с някои от тях, но голямото количество твърде крайни фенски пристрастия, ме държаха настана.

   И тогава дойде Лукас.

   Съвсем истински, съвсем реален, абсолютно магнетичен ... герой от телевизионен сериал. Господ здраве да дава на продуцента му. Той доведе в живота ми Рени и едно много специално приятелство. Имали ли сте случай, в който без видима причина, без повод, без нищо, просто така, от пръв поглед, да решите, че харесвате или не харесвате някого. Не става въпрос за чувства, а за усещането, че този човек е кофти и е по-добре да не общуваш с него. Или обратното - сякаш се познавате от сто години, от миналия си живот, на някакво клетъчно ниво гените и ДНК-то ти разпознават една душа, която е близка до собствената ти и моментално осъществяваш контакт. Точно така стана с Рени. Ние се харесахме буквално от второто изречение. Чела съм няколко пъти историята на нашия чат и не намирам нищо свръх необичайно в начина, по който започнахме да общуваме. Явно в този миг всички планети са били правилно наредени. Чакрите ни са излъчвали подходящите вибрации и ние просто сме изпълнили волята на Вселената. Сигурно затова думите ни се лееха естествено. Нямаше предразсъдъци, автоцензура, нито теми - табу. Научих се на един нов тип общуване - искрено, чистосърдечно, съкровено, идващо от най-потайните кътчета на подсъзнанието ми.
   Ако напирате да попитате "Абе момиче, за какво ново общуване говориш? Нали си омъжена. Ходи си гукай с мъжлето.", ще ви отговоря: "Мила ми Венето, мъжете имат много полезни качества, като например да ти ремонтират контактите или да ти сменят бравата, защото си се заключила в кухнята, докато печеш кифлички, но за задушевни разговори НЕ-СТА-ВАТ."
   За пръв път се чувах да изричам пред друг човек мисли, които смятах за своя неприкосновена собственост. Някакво неясно чувство за вина беше смъкнато от мен и вече нямах пречка да споделям първосигнално и без задръжки. Научих се, че като скривам една емоция, това не я кара да изчезне. Само ми създава ненужен товар. Постепенно отношението ми към хората се промени от "Не ги интересува какво мисля" до "Не ме интересува, че знаят какво мисля".

   Гъсеницата беше преминала на следващото ниво от еволюцията.

   

   Кой пропука пашкула ли? Рафа, естествено, "сметам знаеш". Две шантавелки също много помогнаха. Мога да приключа с "Останалото е история", но Динас и Банкова няма да се отърват просто ей така.
   За да се откроиш от останалите потребители в мрежата, трябва да има нещо в теб, което да прави впечатление. А Дани се отличава. С неподражаемия си изказ, винаги мога да "чуя" думите, които пише. С диалекта, със сленга, едно към едно. Уникална!
   Цвети знае, че първо я помислих за младо момиченце. Но не знае, че най-най-първата реакция, която имах към нейн пост, беше по повод едно пикантно-хвалебствено слово за Рафа, в частност - за мъжествено-харизматичните му качества. Бях на косъм да й кажа: "Go ahead, get him girl", но се спрях да погледна дали девойчето не е на годините на дъщеря ми, защото по Вамос-ката снимка не си личеше на каква възраст е. Да не развращаваме младото поколение! Оказа се, че е набор на сестра ми, а все още носи детска искреност и чистосърдечност.

   Вече имах другарчета, с които да си разговарям за спорт. Направихме си група. Меги показа голото дупе на Рафа. Животът е прекрасен!

  P.S. От 24 май 2011г. паролата за Фейса ми е променена и не е запомнена на нито един компютър, през който влизам. Че то не е за разправяне...